Градушка


"Една, че две, че три усилни

и паметни години... Боже,

За някой грях ръце всесилни

издигна ти и нас наказа.

     Кой ли може

неволя клетнишка изказа,

макар и - вчерашна се дума?

Да беше мор, да беше чума,

че в гроба гърло не гладува,

     ни жадува!

А то градушка ни удари,

а то порой ни мътен влече,

слана попари, засух беше -

в земята зърно се опече... "

 

*

 

Но мина зима снеговита,

отиде пролет дъждовита -

     и знойно лято позлати

     до вчера злъчни широти.

 

Назряла вече тучна нива,

класец натегнал се привежда

и утешителка надежда

при труженик селяк отива.

 

Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,

     въздишка кротка, пръст до пръст -

     ръка неволно прави кръст:

 

"Да бъде тъй неделя още,

неделя пек и мирно време,

олекне ще и тежко бреме, -

на тежки мъки края дойде".

 

*

 

     Додето сила има,

селяк без отдих труд се труди...

Почивка - ей я, би-ще зима.

Сега - недремнал и се буди:

петлите първи не пропели,

дори и куче не залае,

на крак е той... - "Катран и върви,

бре мъжо, взе ли от пазаря?" Знае

невеста ранобудна - всичко,

готово е, но пак ще пита,

че утре жетва е; - самичко

сърце си знае как се стяга...

   И сърдита

за нещо тя на двора бяга

и пак се връща в килеря,

тършува... "Днеска да намеря

Седмина още - чуеш жено?

- Ти ставай, Ваньо, - лентьо стига!

Небето ето - го червено,

че вече слънцето се дига,

добитъкът те гладен чака".

А Ваньо сънен се прозява

и зад сайванта в полумрака

подал се - Сивчо го задява

с носът си влажен по вратлето.

"Хе ставай! - вика пак бащата

отсреди двора, на колата

затракал нещо, - стига..." Ето

в съседен двор се вдига врява -

там някой люто се ругае.

Наблизко негде чук играе

и наковалнята отпява.

А сутренник повява леко

и звън от хлопки от далеко

донася в село; стадо блее...

На всякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

 

*

 

Преваля пладне. Задух страшен.

И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челото

и дълго гледа към небето,

а то сивее мъгловито.

И слънцето жълтей сърдито:

От юг бухлат се облак дига

пълзи и вече го настига;

по-доле вирнали главите

и други... Знак е - чуй петлите.

А гъски около реката

защо размахали крилата,

и те са глупи закрещели,

Какво ли са орали, сели?

 

*

 

Върни се облако неверен, -

почакай, пакостнико черен,

неделя - две... ела тогази,

страшилище! А облак лази,

ръсте и вий снага космата,

засланя слънце; в небесата

тъмней зловещо... Милост няма!

Ще стане пак беда голяма. -

на завет всичко се прибира,

сърцето трепне, в страх премира,

че горе - дим и адски тътен.

Върхушка, прах... ей свода мътен

продран запалва се - и блясък -

и още - пак, - О Боже!... Трясък

оглася планини, полета -

земя трепери... Град! - парчета -

     яйце и орех... Спри... Недей...

     Труд кървав, Боже, пожалей!

 

*

 

Но свърши. Тихо гръм последен

заглъхва нейде надалече

и вълк на стадо - вихър леден

подгоня облаците вече.

А ето слънцето огряло

тъжовно гледа върволица

от стари, млади и дечица

забързали навън от село;

в калта подпретнали се боси,

глави неволнишки навели,

отиват, - черно зло ги носи

в нивята грозно опустели.

Че там жетварка бясна хала

просо, пшеница, ръж, ечмени -

безрадно, зрели и зелени,

и цвет - надежди е познала...

.............................................